Живот назаем
При нея бе почукала скръбта.
Надеждата ѝ виза не получи.
Защо да обяснявам под черта -
не бе кармичен този частен случай.
И мракът продължи да я слепи,
мастилото сгъстяваше виновно.
Денят като пройдоха се пропи,
превърнал всеки дъх в една условност.
А липси и прикрити празнини
напомняха за въздуха назаем,
процеждал се през остри теснини,
дълбал до изнемога кръстна яма.
Минутна невъзможност, ако бе,
ще я преглътне даже пеленаче,
а то - на смърт обречено небе
и стъпки, след които вятър плаче.
Не се пребори разумът с това
почернено страдание от корен.
Последната ѝ мисъл прикова
очите си в прозореца отворен.
Дъгата на живота се изви
във питанка... На плочките остана.
Опита пес един да съживи
жената... но повръща още. Рани...
04.2021
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
