Кадър
Ти се връщаш със топлия вятър
по местата, на които си бил.
Всеки спомен в ума ти е кадър.
А уж като тръгна ги беше изтрил?
Но се спря във старите клони,
за да погалиш нови листа.
Нищо, че денят часовете отрони
както сълзи се леят в тъга.
Ту прегръщаш със зеници полето.
Синори хладни се ширват в безкрай.
Ту се свличаш замаян в дерето.
До реката. Тя ти липсва. Признай.
Тя ти липсва - единствена цялост
неразбрана като сън избледнял.
Но разбра ли я в своята зрялост?
И не е ли само миг отлетял?
И не е ли път от омая
във вселена със много слънца?
И не е ли в старата стая,
която с любов бе подреждала Тя?
И макар да се сгушваш в капчука,
топящ се от вятър игрив,
ти отдавна си тръгна оттук.
А спомни ли си онзи кадър горчив?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анелия Тушкова Всички права запазени
