Как да вдишвам този тежък въздух, 

черен катран, раздиращ дробовете ми?

Имам ли място в себе си да вдишам?

Не трябва ли първо да издишам

насъбралата се пепел от изгорени спомени? 

Още жар е и парят,

изгарят тялото ми отвътре.

Клетка по клетка танцуват разпалени

агоничен танц на влюбени във времето, безкрайно притихнали.

Във вятъра шумът на листата

се блъска в главата ми, 

езиците му копнеят да вкусят

от залинялата ми плът. 

Някой ще чуе ли някога далечният зов

на сърцето, изпищян чрез сълзите,

които оставят бели ресни по лицето?

Как да дишат чернилката дробовете,

които не са вече бели?

Тина Чели

юни 2024