Тоз разказ за “Очи към себе си” не става,
защото случката не е със мен,
а е за дядо Слав и баба Слава.

И дядо Слав бил някога ерген,
а пък мома е била баба Слава.
Седемдесет години оттогава,
но тази случка още се разправя.

Поуката от нея е такава:
лъжа и подлост, топло и студено,
горчиво, сладко, кисело, солено –
във любовта е всичко позволено!

И в наше село имало моми,
обаче нямало мома такава,
каквато била нявга баба Слава.
Момиче като птиче! Лъчезарно!
Изгрее слънце, като се засмее!
Притихва всичко, ако тя запее.
Овес да жъне, влашка да копае,
отдето я погледнеш – баш мома е!

И се въртят ергените отвред,

край нея, като край паничка с мед.
С мерак за нея бил и дядо Слав,

а и приятелят му – Светослав.

И двамата решили да отидат
в селото на момата да гостуват,
с родителите ѝ да пообщуват,
а пък родителите да решат,
на кой от двамата да я дадат.

Приготвили им майките за път

храна - и те да имат да ядат,
а и на къщата да занесат.
Изстъргали нощвите, по нощѝте
изпекли баниците във пещѝте,
Сварили им и по едно петленце,
налели вино в по едно шишенце …
И тръгнали са двамата ергени,
с най-новите си дрехи пременени.
И всеки имал своя план в главата –
за себе си как да плени момата.

Вървели те там, колко са вървели -
до Бялата вода, и изгладнели.
Месал върху тревицата прострели,
и дядо Слав храната си извадил,
а дядо Светослав се нещо бавел,
и после кàзал:
- Слушай, Славе! Виж -
очаквам с мене да се съгласиш:
наместо двете баници да чупим,
а и петлетата да не разчупим,
тук твоята храна да изядем.
А пък довечера,
когато стигнем там,
от моята храна аз ще ти дам.

И пак вървяли, колкото вървяли,
до Черната скала отново спряли,
и тук на Слав храната доизяли.

Пристигат във селото на момата
чак вечерта, и сядат на софрата.
И Светослав изважда от торбата,
и баница, и печено петленце,
червено винце в плетено шишенце,
но всичкото пред себе си го слага,
а пък на Слави нищо не предлага.

Разбира се, родата на момата
и тя поставя гозби на софрата.

Започват на софрата да се хранят,
и дяда Слава непрестанно канят:

- Хапни де, от какво си недоволен?
Какво ти е – да не си нещо болен?
Нали сте тук за сгледа със момата -
но ако манджите ѝ не харесваш,
ти и момата няма да харесваш!

Тук Светльо казал:
- Те са много бедни.
От всички в сèлото са най-последни.
И бедността им е така голяма,
че често и какво да хапнат няма.
Недейте му задавайте въпроси –
той затова и нищо не си носи!

А дядо Слав –
той устните си хапе от срам и яд.
И на сърцето кръв му капе.

След туй родителите на момата
застлали им във стая с два кревата.
И лягат те, за нищо не говорят.
Нито споделят нещо, нито спорят.

Като на биволска кола нощта минава.
Започнало да се развиделява.
Петлите се обаждат с песен звънка.
Излязъл дядо Светослав “по вънка”.
А дядо Слав това е само чакал:
измъкнал се от своята постеля
и във постелята му се изакал.
И после нито лук, ни чесън ял,
в леглото си се сторил на заспал.

Щом се завърнал
и в постелята си влязъл,
усетил дядо Светослав,
че нещо е размазал.
А пък от мириса веднага и разбрал,
с какво така се е охлепал цял.

Разсъмнало, и дядо Слав на двора,
избръснат, бодър, весело говори.
А Светослав в леглото всичко чува,
но на заспал дълбоко се преструва.

И чува на момата майката как казва:

- Приятелят ти що не се показва?
Виж слънцето отдавна е изгряло.
Дали не му е нещо прилошало?

- Не ми се вярва да се е успал.
Най-вероятно - пак се е насрал.
Той и на село тъй си се успиваше,
защото всяка вечер се насираше.

А дядо Светослав – той всичко чува,
но на заспал все още се преструва:
ако излезе, как да се покаже
пред тия хора и какво да каже?

Издебнал все пак някакъв момент,
и, както бил е бърз и млад левент,
във двора през прозореца изскочил
и право към реката се насочил.

Така отпаднал дядо Светослав.

А пък за дядо Слав и баба Слава,
платинената сватба наближава.

Отгледали са и са си родили
един хамбар деца.
А всичките им внуци и правнуци,
не се събират в няколко каруци!