на Краси Автанска
Как хубаво седиш и ми говориш,

 без думичка дори да ми отрониш...

 Разкриваш ми прекрасни светове

 вселили се във теб от векове...

 Наблягаш на детайлите, рисуваш...

описваш ми море, което чуваш...

а после и пустиня... планина...

 Без звук, дори без думичка една.

 Кажи ми как го правиш, как се случва...

 и как оборваш логика научна...

 Как да жонглирам сетивата свои...

та мислите ми в миг да станат твои...

 Сподели... кога и аз ще мога

 като тебе ...връзка да намеря с Бога.

 Мълчаливо продължаваш да разказваш...

 умения вълшебни да доказваш...

 Душите сливат се красиво и политат...

От чистата любов решиха да опитат...

Не знаят граници ТЕ, нямат и посока...

 Издигат се и реят се високо...

  „Пак ще се видим” – каза със слова...

И полетях надолу през глава...

Превъртах се... едва не се разбих 

и, ставйки... до мен не те открих...

 Как хубаво седя и си говоря...

Ако в съня почукаш пак... ще ти отворя...

но обещай... ни дума, нито звук...

а само полет ... по-далеч от тук