Как искам да застанеш на вратата ми,
сякаш се завръщаш от далечен път,
да те прегърна, да се слеят сърцата ни,
кървави вени отново в нас да заврят.
Да пия дълго, много дълго очите ти.
Да шепна най нежните, тихи слова,
които таях в душата и в сълзите си,
към Бога отправях сърдечна молба.
В сънища скитах по скални пътеки,
ронеха се и ме свличаха в пропаст,
високо,сред птиците търсех човека
любим, единствен на душата ми гост,
С годините магията бавно се стичаше
в капсула – перлата на страдащо сърце,
сред утайката тъмна обичане блестеше,
будеше светла усмивка на тъжно лице.
Как искам да застанеш на вратата ми,
дори в мига последен на моето дихание.
Светлина ще заблести в душата ми,
тя ще отнесе завинаги твоето ухание.
15 02 2016
© Надежда Борисова Всички права запазени