Как успях да видя Времето...
Бях взрян в примамната Далечност
замислен вечерта на кея –
на водорасли и на Вечност
морето лъхаше от нея...
А бе чаровна лятна вечер
изгряваха над мен Звездите,
небето бяло като глѐтчер
допираше се до вълните...
Тя бе една от тези летни
усещани като последните
тук вѐчери, но мимолетни –
те продължаваха в легендите!...
... А с лихи спомени коварно
вечѐрник лудо се разтича –
припомнил класиката в жанра:
с Луна,
китара
и Момиче...
И Времето назад обърна,
и стана видима реалност,
а Миналото се завърна,
но с „оправдание по давност”!...
Обаче май не беше също:
китарата сега без струни
във Страст не може да превръща
Душата ми при пълнолуния...
... Момичето поостаряло
и във очите му единствено
от Младостта не догоряло
потрепва огънче разискрено...
Така в чертите променени
внезапно осъзнах тогава –
синхронно с Другите вселени
и тука Времето минава!...
...Забравила, че го обичах –
безсрунната китара дреме...
... но тъй във Моето момиче
видях изминалото Време...
02.07.2019.
© Коста Качев Всички права запазени