Каква любов!
Познавах я...Мъжът ѝ се спомина...
Тя бе красива, весела жена,
коси червени -- отлежало вино,
очите -- като морските недра...
Каква любов взаимна, се четеше!
Вечнo, сякаш, бе над тях зората
и доброта, каква, от тях струеше,
аурата им -- празник за душата!
На възраст достолепна вече, двама
разхождаха се бавно под ръка...
Мъжът, веднъж, отметна кичур паднал
над челото ѝ -- с трепереща ръка.
Усмихнато го гледаше в очите,
после нещо му прошепна тихо --
навярно спомен някакъв, от дните
в тях оставили от свойте щрихи...
*****
Видях я пак...Бе минала година...
Красивото лице едва познах,
осанката --почти наполовина,
косите огнени, са в лунен прах.
А погледът -- отчаян скитник, търсещ
смисълът, за който да живее,
през хората минава -- призрак същи,
изсъхнал...празен...без израз...тлее...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Pepi Petrova Всички права запазени
