Какво стана с лъснатите ти обувки? Какво стана?
Беше ги приготвил с такова старание
Точно днес от зарана.
Вчера рано гладко се объсна
А следобед ноктите изпили
Сутринта пък днес още се излъска (космите в носа)
И обувките си лъсна, нали така беше, мили!?
После безпардонно ме прегази,
Правеше се даже на невинен,
Докато опитвах тебе да опазя
От себе си, от теб... Че идва зима..
И що стана после
Я кажи ми що се случи?!
Не говоря голко грубо ме помете,
Не говоря, колко искаше да съм в нозете ти...
Не говоря колко искаше да ме боли.
Не говоря за, и вярвай ми не помня, нашето преди...
Не обсъждам, как от мене правиш жертва
Вречена в любов.
Не ровичкам там, това изчезна
Помниш го, нали..
Но те питам днес, сега - що стана с лачените ти обувки,
С лъснатия ти перчем,
С поруганите от теб целувки,
С грозния ти, но железен шлем?
Дето за война със мене бе приготвил.
Що си тук? Що кротко, тихо и наужким пусна котва?
Що легна? Що не ме натисна още, че да лазя?
Що така не ме доунищожи?
Нали това бе тръгнал да направиш?
Нали опита и успя всичко свято ти да оскверниш...и заличиш?!
Къде така зави неволно
И като жертва изскимтя?
Нима това, че жива съм все още те прави недоволен
И търсиш тъй наужким ти от мене Любовта?
Любов, с която грозно да играеш
Игричките на скапания ти живот?
Простете, тук бях груба, но все тая..
Аз знам защо, дали и, вярвайте ми - от какво
Тез думи идват тъй неподредени
Тъй лесни за разстрел,
За критика и за забвение...
Но мисълта ми беше друга, нека я довърша до краен предел.
За обувките говоех
Онези лъснатите, заедно
С всичко лъснато отгоре
Върху трупа ми - жалко триумфиращо.
Но, оказа се, че няма труп.
По-жива съм от всякога.
И обувките ти лъснати в ъгъла ги гледам тук...
Не тръгнали Нанякъде.
Но аз тръгнах. Знаеш ли?
С прокъсаните, прашни и протъркани обувки.
Да търся своите следи
И да избягам от ненужните и грозните преструвки..
Които ми даряваш всеки ден.
Всеки Празник светъл.
Които няма начин да са част от мен.
Които си остават там - единствено за тебе, Клетнико.
И сега ще кажат всички, че съм зла.
Че диря мъст за своето егоистично удовлетворение.
А аз ще ви погледна с обич, без тъга
И ще попитам - дадохте ли си последното..
Последното парченце хляб,
Последната целувка,
Последната надежда пак и пак.. И пак!
Последната.. И незаслужена милувка..?
На Принца с лъснатите му обувки,
Да прегазва вашия покров.
Да не е никога готов. ..
Да взима жадно
Да дарява хладно..
.... Да няма сили за добро
Но за злото да Използва цялата си мощ...
Но нека опростим нещата.
Аз имам тук един въпрос.
Що става с лъскавите ти обувки, принце?
Не успя да ме прегазиш с тях. И отговорът днес е много прост.
Прегази себе си перфектно,
Тъй както никой друг не би успял.
Нахлузи си ги сам и тъй директно
Скочи в лепкава та кал.
Която май за мене бе приготвил но уви...
Не се научи май от мене ти да можеш да летиш....
© Лора Всички права запазени