Kакъв ли Муз, ме тъй подкокороса*?
Блещукат пред очите ми звездички,
какъв ли Муз, ме тъй подкокороса*?
Та до зори играхме си - на жмичка,
а днес стихът съвсем се захароса.
Донесъл беше вино и китара,
но аз уви, съвсем не съм такава,
от старата коза съм, казват яре
и още крия жокери, в ръкава.
Налива смело чаша, втора, трета,
извива глас, та кучето разлая,
очите му - превънати в тирета,
и чака ме съвсем да се замая.
Луна блести, нощта сладкоречиво,
с най- нежните слова ми заописва.
А аз, като си пийна, ставам крива,
от лигавщини бързичко ми писва.
И казах му : Напразно се надяваш!
Дори с апломб показах му вратата.
На ескимос, хладилници продаваш?
Да вдигна ли мъжа ми, от кревата?
Отвързах кучо. Донжуанът търти,
забрави си китарата, вината...
От пантите й портата откърти,
а ние си допихме , със Луната.
Дали ни беше постничко мезето
и двете "понаправихме главите".
А днес? А бе, добре сме, общо взето.
А Музът? Покрай нас и не прелита.
*Подкокоросвам - Подстрекавам
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
