Капризи

От дни морето бе потънало във размишление

притихнало, безшумно, апатично.

И макар да бе във вечно движение

нехаеше за всичко, съвсем безразлично.

Бе избрало за своя одежда

воал светлосин, тънък и нежен.

Повдигаше от време на време бяла вежда

и брега облизваше с поглед премрежен.

Вчера внезапно дрехата си съблече

и излезе от свойто уединение.

Заговори силно, с тътен и отсече,

че му е нужно забавление.

Без да мисли общо взето

залудува, забушува изведнъж.

Вълни надигна до небето

разпени се нашир и… длъж.

На хоризонта съзря самотна лодка

и надипли рокля си петроленосива.

Тръгна към платната ѝ с решителна походка

без да знае, че в смъртоносен обръч я свива.

Заподмята я в своите сини длани

през целия ден се забавлява до насита.

Сбъдна игри отдавна мечтани

и дори вина не изпита.

Скоро без дъх остана, разля се от умора,

укроти силната си страст.

Задряма и в миг на отмора,

освободи лодката от своята власт.

Човек един на борда се свлече

и думи на благодарност изрече.

На колене застана без сила никаква вече

и завинаги във вярност на Бога се врече.

По пясъка стъпки тежки остави

и солена въздишка търкулна.

Усмивка към себе си отправи –

широка и присмехулна…