Карнобатска повест

        Героите на тази малка повест

        не са герои.

        Като мен и вас,

        това са най-обикновени хора -

        не сме ги срещали във звезден час.

        Но аз не мисля, че ще възразите -

        обратно - вярвам, ще се съгласите,

        че най-великото във всеки век

        е той - обикновеният човек.

        Планетата от него се върти!

        Вселената на него се крепи!

        Той арматурата плете, бетон излива,

        над пропастите мостове гради.

        Той амбразурите с гърди закрива,

        когато трябва да се победи!

        В сибирски мраз и в пясъчна жарава,

        работи той - и вицове създава!

        Красив и силен, има нерви здрави.

        Добре е, но с надеждата да се оправи!

        Историята слави генералите,

        ала какво е генерал без армия?

        Заповедта, макар да е велика,

        не може да проходи без войника!

        А най-великите са най-обикновени -

        това го знаем по Гагарин и по Ленин.

        Но стига - явно се увлякох доста,

        когато повестта е много проста.

                                             
                   II.

        Какво се случи ли?

        Едно момиче се омъжи.

        Къде се случи? Нека този град

        да наречем, например, Карнобат.

        А пък момичето ще наречем Мария.

        Не името е важно - извечното Мария!

        Какъв човек - е важно - зад името се крие.

        Една глава изящна над лебедова шия!

        Косата - тъмно златна - в отблясъци -
        краси я.

        Ушите бяха малки, а пък очите - ясни

        и орехово топли под веждите
        прекрасни.

        Като крило на ястреб са литналите вежди,

        над пропасти с разбити, измамени  
        надежди.

        С негаснеща усмивка на трепетните устни,

        в шегите - остроумни, в закачките -

        изкусни.

        На бузките с трапчинки, когато се

        засмее,

        мечтателна и нежна, когато песни пее.

        Краката бяха стройни, а гъвкавото тяло,

        без капчица презрялост, за обич бе

        узряло.

       Накратко я описах. Ще обобщя накрая -

        по-прелестно момиче от Мичето не зная!

        То всъщност бе напълно завършена жена

        на двадесет години, макар и без една.

                        III.

        Любви все возрасты покорны!

        Ала във всяка възраст има

        различен израз любовта.

        Такъв във детската градина

        са ударите във зъбите,

        опъването на косите,

        а пък - от женската страна -

        изказването на белите.

        Настъпват -"Пълно безразличие";

        след него - "Липса на приличие".

        Различно е при всички нас,

        но някъде към шести клас,

        постигаме, че любовта

        е в грижите и нежността.

        Във тази възраст любовта,

        макар и ясно изразена,

        все още е несподелена.

        Но идват трепетите тайни -

        начало на взаимността.

        Това е чудото омайно -

        най-хубавото в любовта,

        когато всеки ден е щастие

        и празник - всеки идващ ден.

        Ако това не е изпитал,

        човек напразно е роден!

                                     
        Мария с Любомир растяха

        в работническия квартал.

        Какво бе той във нашто детство?

        Сърдечност, бедност, песни, кал.

        Животът тях не ги разглези,

        но той не беше и суров.

        От слънцето и светлината

        възникна тяхната любов.

        Премина всичките етапи,

        които изброихме тук

        и всички вярвахме, че те са

        създадени един за друг.

        Познавам ги, че често бях

        и аз в компания със тях.

        Като помисля колко дни

        е продължила младостта ни!

        И колко много сме се смели!

        И колко песни сме изпели -

        и по компании в лозята,

        и по екскурзии в гората.

        РабОтили сме по бригади,

        а пък в крайречните ливади,

        като събирахме сено,

        край огъня в нощта сме спали.

        Той често бе оставал сам

        с Мария, своето момиче.

        Едно обаче твърдо знам -

        не бързаха да се обичат,

        уверени, че занапред,

        законно, както му е ред,

        на всичко ще си дойде ред.

        Наивно мое поколение,

        с кристални, бисерни мечти!

        Със колко болка, с колко горест

        наивността си заплати!

        Да се стремиш към слънце ярко,

        а да попаднеш в ад подземен -

        така боли, ако коварно

        любимата ти друг отнеме!

        На вас, които като нас

        обичате, съвет ви давам:

        до дъно пийте любовта!

        Любимите си не щадете!

        Не вярвайте, че има време!

        Момичето остава вярно

        на този, който пръв го вземе!

        И както мислим, че е още лято,

        едно внезапно щъркелово ято

        тревожно закръжава над града.

        Потръпва въздухът от хладен порив.

        Разграбени, пустеят равнините.

        През проходите в Стара планина

        преминали, на есента войските

        забиват в скатовете и горите

        червено-жълтите си знамена.

        Момчетата изпращаме войници.

        (Следва)