Вече толкова време вървя
за да стигна при теб от гората,
че поникна в брадата ми ръж.
И Балканът преплува реката.
Чувам още звездите над мен
да надуват овчарски кавали,
та зората със поглед смутен
три Балкана до днес да подпали.
Трябва още към теб да вървя,
да се влача през голи стърнища,
чак додето не стана на стрък
със лампази от мокри кълчища.
Пътят спира да ходи пеша –
край висока до кръста коприва.
Ах, колко малко ми трябва сега
да те видя – отново щастлива!
Двеста крачки край двеста брези
или няколко пъти по двеста,
трябва утрото с мен да пълзи
като лъч от небесна фиеста!
За да мога – по първи петли –
три кълбета от сняг да развия.
И с брада от поникнала ръж –
най-накрая да те открия!