Преминахме през рая и през ада...
сега сме някъде на пътя по средата.
Със теб не става и без теб не става.
Заробихме завинаги сърцата...

Съдба ли беше? Някакво проклятие?
Или урок... огромен и житейски?
Уж умни сме, а някак не разбрахме
как изведнъж оказахме се смешни!

И сякаш - Дон Кихот - с въздушни кули
се борехме сами... Mазохистично!
И като някои... безнадеждно луди,
един на друг се цупехме критично!

Защо го правехме? Война без смисъл!
Борба за обич ли? Къде? В кафеза?
И, безнадеждна, всяка наша мисъл,
се блъскаше в мечтите и копнежа!

Ти пак си там, аз тук... далече...
Душите ни в море се потопиха...
Надеждите ни - морска пяна вечер,
със утрото нещастни се стопиха!