Като след отблъсната милувка...
Крилете ми нощта
с слана поръси.
Да ги стопли
даже Слънцето
не може...
пък и толкова
са мръсни.
Ако помръдна,
ще се счупят – разбери.
А с това надеждите ми,
всичките,
ще рухнат...
Само самотата
ще се съживи.
Косите ми, в кръв
облени целите,
дъждът и цяла вечност
да вали,
не ще отмие,
нито жаждата на смелите
някога ще утаи.
Ала откажа ли се –
в мен ще мръкне,
ще съм нищо...
Само моята нищожност
ще изпъкне
тихичко, като видение.
Жестоко ме болят,
безкрайно дълго вече
костите.
Ужасно меки са -
тъй неусетно
се топят.
Извиват се
и като гумата горят,
без огън.
Неостарели,
в тази гнусна тишина
ще изгорят.
Калната ми кожа
се напуква.
Киселинен дъжд
изля се върху мен.
Като след
отблъсната милувка,
сега изчезва светлото
(завинаги)
от мен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвет Всички права запазени