Крилете ми нощта

с слана поръси.

Да ги стопли

даже Слънцето

            не може...

пък и толкова

           са мръсни.

Ако помръдна,

ще се счупят – разбери.

А с това надеждите ми,

всичките,

                   ще рухнат...

Само самотата

              ще се съживи.

Косите ми, в кръв

облени целите,

дъждът и цяла вечност

да вали,

                       не ще отмие,

нито жаждата на смелите

                     някога ще утаи.

Ала откажа ли се –

в мен ще мръкне,

          ще съм нищо...

Само моята нищожност

                    ще изпъкне

тихичко, като видение.

Жестоко ме болят,

безкрайно дълго вече

                           костите.

Ужасно меки са -

тъй неусетно

             се топят.

Извиват се

и като гумата горят,

                  без огън.

Неостарели,

в тази гнусна тишина

                   ще изгорят.

Калната ми кожа

            се напуква.

Киселинен дъжд

изля се върху мен.

Като след

отблъсната милувка,

сега изчезва светлото

(завинаги)

                              от мен.