КАТО СОНЕТ

Когато цветята увехнат

във  тъжните  есенни дни,

аз топлите спомени яхвам

и тръгвам след свойте мечти!...

Щом тръгне да плаче небето

и паднат студени мъгли…

С палитра рисувам цветята,

измислям си слънчеви дни…

Припомням си стари познанства.

Великите  дни  в любовта!

И в тия дълечни пространства

си пресътворявам Света!

И нежна тъга ме обзема;

и сядам аз  в нейния скут.

Животът ми става поема -

аз нейния автор,  прочут!...

Мен длани вълшебни ме галят!

Препускам с вълшебни коне!

Безбройни фанфари ме славят…

Нима съм  нещастен?! - О, не!