Като змията
На слънце, под измислената сянка,
в пустинята препичах си душата
и в унеса ми - от любовна дрямка,
миражи виеха се в маранята.
Потрепвах от лъжовната надежда.
Ленива вяра пожела да ме приспи.
От вятърна заблуда, без одежда,
все зъзнех нощем и усещах как боли.
Но влагата пресъхна във очите.
Събудих се от студ. И изпълзях...
И от граденото - по зрънце в дните,
студени пясъци понесох. И натежах,
като змията, грешна - изкусителка,
наказана навеки да се влачи.
Ще нося ли вина заради истини,
от днес, докато гарванът заграчи...?
12.07.2009
Julie
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Димитрова Всички права запазени
