Като змията
На слънце, под измислената сянка,
в пустинята препичах си душата
и в унеса ми - от любовна дрямка,
миражи виеха се в маранята.
Потрепвах от лъжовната надежда.
Ленива вяра пожела да ме приспи.
От вятърна заблуда, без одежда,
все зъзнех нощем и усещах как боли.
Но влагата пресъхна във очите.
Събудих се от студ. И изпълзях...
И от граденото - по зрънце в дните,
студени пясъци понесох. И натежах,
като змията, грешна - изкусителка,
наказана навеки да се влачи.
Ще нося ли вина заради истини,
от днес, докато гарванът заграчи...?
12.07.2009
Julie
© Юлия Димитрова All rights reserved.
