Кодиран апокалипсис
Имам си приятел – Моти,
кратко от Емотикон.
Мълчалив е, не ломоти,
но в лицето е – бонбон!
Е, мотика не владее
и молитви не реди.
Само плаче и се смее
и сърцето ми следи.
Прави всякакви муцунки,
над словата ми кръжи,
подражава ми с рисунки,
с мен се радва и тъжи.
Аз не знам дали да плача
или да благодаря.
Ние нищо ли не значим? –
думите ми ме корят.
Що за поетеса чудна,
ще ни причини фалит!
С пиктографията мудна
нов ще дойде неолит.
Нео ли оттам наднича
с дигитален шлем – глава.
Бъдещето чувства срича
над забравени слова.
И дали пък с тез муцунки,
мързелашки и за век,
няма да роди маймунки
мислещият, горд човек?
15.04.2020
https://www.youtube.com/watch?v=JiLH86pIW_w
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
