Когато е невидимо....
Момичето с цигулката живееше на пясъка
и пееше на дюните. На драките. На рибите.
На изгреви не вярваше. Но залезът е кратък
и може да го чуете, когато e невидим.
Събираше си съчки. Привéчер, по замръкване.
Кибритът се взривяваше от досега с ръцете ú .
Вселената осъмваше щастлива и препълнена
от тъмното на огъня, от светлото в морето.
Умееше чорбици - от мидички и камъни.
Звездите се притулваха зад гневно бели облаци.
Когато тя засвиреше, засенчваше и пламъка.
Божествена по дяволски. И бременна от Космос!
Морето се смаляваше. Мажорно и послушно
облизваше нозете ú - щастливо синьо куче -
размахвайки опашка, я вземаше на мушка.
... Тя легна доверчиво в морето. Като суша.
Цигулката бе върната - на прилива от люлката-
водите я подхвърляха. Ненужна вече котва.
Днес слънцето е ледено. Сълза? Или висулка,
премръзнала в жестоките добри очи на Господ.
2012*
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина ЙОСЕВА Всички права запазени
