Когато не срещнеш любовта

и по пътя ти има тъга и проблеми,

когато случайно се обърнеш назад и

осъзнаеш, че е станало непоправимо късно вече...

Когато в стрък зелен, в нежен цвят,

ти откриеш онази откровена красота,

красота, която търсила по своя път,

подминавала си тъй забързано и с досада...

Красота, надживяла своя свят,

във времето, в пространството, без думи....

Красота, тъй жадувана, а същевременно отхвърляна,

незабелязана през толкова години...

Когато осъзнаеш, че не си живял,

тъй както сърцето твое е искало...

Когато разбереш, че за такъв живот не си мечтал,

а всъщност в кръговрата си му вече

и във вените кръвта ти топла е,

но на теб ти е тъй студено вечер...

Когато самотата непрестанно те зове,

а ти копнееш за любов, взаимност, нежност,

когато нощем всички спят,

а душата ти зове за страст...

Как да кажа, че живяла съм тогаз,

щом  красотата подминавала съм  вечер...