Когато скитник си намери дом
Наживя ми се вече бездомно.
(Не, че исках да бъда номад.)
Всички, дето наужким свободни,
да съм роб все ме учеха как.
Ала аз не поглеждах надолу.
Не прекланях главица за сеч.
Таз' немирна отглеждана гордост,
озаптявах я в мерена реч.
И реших да му скъсам оковите
на живота, роден да препуска.
Всички рамки, и стари, и новите,
ги складирах при вехтите чувства.
Изведнъж, (но във време логично)
от умора на болката чак,
аз поисках от Бог, да обичам,
но се чудех - ще мога ли пак?
И тогава разбрах, че съм искрен,
но до гуша преял с чуждолъжие.
Тази нужда - любов да измислям,
ме превръщаше в хладно оръжие.
Но надникна ти в моите думи
и прочете в душата ми мъката.
Изболя я без дъх и наум,
сякаш рана на майчина плът.
И тогава се скрих във покоя
под гръдта ти, притихнала в стон,
че да видя отвътре какво е
да си скитник намерил си дом...
©тихопат.
Данаил Антонов
30.05.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
