Когато я няма любовта
Простираш нежно пръсти,
а стигаш само мрака.
Протягаш крехки длани, но удряш се отново.
И стоновете като вик политат,
напрягат сетивата.
Разходката към края -
наблизо е.
Остават сетни сили,
а обичта я няма -
в това е куриоза.
Нощ и ден преплитат се
в едно,
чрез ударите на сърцето,
с болката една,
без дъх и без умора
ранена птица съм.
Грешим, обиждаме и плачем,
раздаваме любов с години,
но после - вече обичта - загива…
И трудно вярваш,
затваряш с лекота вратата.
Прескачаме с криле огромни
бездната дълбока.
Но раната в душата
е тъмна като яма.
Убийствено кървяща
и влажна като устни.
И може би, когато любовта
я няма,
решавайки судоку,
намираме пак нова.
Знам ли?...
За чувствата има пепел от жарава.
Възражда се таз обич
като Новата година.
За да намерим пристан - надежда, кураж и вяра,
че младостта
е тука,
началото е с нея.
Началото на края…
По-страшно от присъда.
Миналото крие призраци.
Уморено сърцето бие,
в тъгата нещастието се ражда.
Ела любов! Спаси ме!
По-мъдра и от философи,
последна, ала истинска!
Проклятието пее като бездомна птица,
изгубила едничката си радост.
Животът е като кладенец,
дълбок и мокър от очаквания.
Мълчание.
Стон.
Прераждането е обречено.
Фалш и суета.
Часовникът е спрял.
Стрелките са измама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
