Кой би казал
Този сняг заваля от дълбоко, от много дълбоко,
от деветото дъно на ада в дванайстия час.
Кой би казал, че точно под него небе светлооко
е простряло, пречиста и бяла, земята си в нас?
Мислех черното в хляба, а хляба – в сърцето изтляло.
Изрисувах стъклата с хортензии, бели от цвят.
Кой би казал, че точно тогава ще кривне начало
и ще стигне до пътния знак на живот непознат?
И когато преглъщам от хляба си, с тръни замесен,
кой би казал, че вътре в сърцето разцъфва синчец
и една недомислена, бързо повярвана есен,
си изплита напъпил от пролет голготски венец?
Кой би казал, че днес оживяла и светла ме има?
Нека млъкнат пророците, всеки със своя си глас.
Аз съм просто небесната грешка в абсурдния климат
и повярвайте, има ме някъде бяла сред вас.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Цонева Всички права запазени
