Коледа трийсет и осем,

Исус се роди през нощта,

а от мене, пред входа, на метри,

разпъват отново Христа.

В това бяло, снежно, тържество.

Гугутки сгушени, добрички.

Чакат, топлещи се Рождество,

блестят снежинките звездички.

И ни обгръща небосводът син.

Луната слънцето прегръща.

Дядо Коледа излиза от комин,

покачва се на следващата къща.

Притихнаха и селото, градът.

Вселената усмихнато мълчи.

Деца не могат да заспят,

защото пак ни се яви,

в онези стари, прашни ясли,

споменът, отново съживен,

споменът със който сме порасли,

Спасителят, за нас роден.

Тъй и тази година замина,

донесе ми бяло в брадата,

успях, не изчезнах в чужбина,

не хванах бика за рогата.

Не че много се мъчих,

даже, честно, всъщност, май хич.

Със римички разни се пъчих

и правех се смешно на пич.

Защо ли наместо гаргара,

да си правя със чай и коняк,

да взема билетче на гара,

чакайки чудният влак.

И когато под мене перонът,

затрепери и чуя шума

и скърцайки спре се вагонът,

и отвори се тази врата.

Без и миг да се бавя,

да скоча аз смело, напред,

че нищо друго не правя,

освен друг някой улав куплет.

А после, седнал, в купето,

ще зяпам ли, зяпам навън,

да зърна нейде в небето,

дъгата в последния сън.

Сън, който няма да свърши.

Дъга, под която вечно летиш.

И вятър перчема ти кърши,

и стихове луди мълвиш.

Отворих очи пак в кревата,

влакът не спря през нощта,

и пак вместо мен, на гредата,

току роден, приковаха Христа.