Колко
Колко ли ще понесе сърцето,
колко радост, колко трепет, колко…
Мразя го, наричам го проклето,
цялото пропито е със болка.
Сякаш съществувам нелогично,
сред фосили на избити страсти.
Блъска ме живота най-първично
в дебрите на нещо неподвластно.
Тръгвам си, но сякаш все ме спират,
думите безмълвно ми влияят.
Който може всичко да презира,
само той готов е за покая!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
