Коловозите - са вътре в душите ни -

или са в нашите сърца.

Те ще са в нас до края на дните ни.

И са в нас още от деца.

Това са нашите невидими граници -

поставени от самите нас.

И се лутат душите ни - странници -

в този труден, съдбовен час.

Но духът ни не върви по коловози -

а напред, свободен, лети.

Ограниченията просто го тормозят -

проумей го това и ти.

Да, животът или ние се опитваме -

от неразбиране или от страх -

да сложим граници на мечтите си.

И това ни обрича на крах.

Търсим пътя навътре в съзнанието...

Ала има ли изобщо път?

Но опитваме се да вкараме в граници

искрата в нашата гръд.

Стига вече! Ние трябва да се събудим -

и да вдигнем гордо чела.

А не непрекъснато все да се чудим -

защо ни липсват крила.