Контурите на зимната тъга
КОНТУРИТЕ НА ЗИМНАТА ТЪГА
С дъха си ледено писмо започва зимата да пише.
Раздран от пушеци и смог, градът сред кишата въздиша.
И уж до вчера бе добра и ласкава нощта за двама,
а днес раздрипаният здрач тъче чердже от скреж и слама.
Сезон – до крайност нелюбим, зазидал в тъмните си пазви
усещане за кал и дим и липса на любов и празник.
Безкрай отвън студът снове – из улиците – като призрак.
И губя сън и брегове, приятелят не ми е близък.
Нетрайна бяла красота цъфти в прозорците ми нощем.
С пера от лед и в самота бореят изгревите пощи,
унил и сив – немил-недраг – след него изгревът се стича –
сархош пред къщния ми праг – брадясал, зъл и безпаричен.
След него ти ли си дошъл? Стоиш безмълвен и неслучен.
Да влезеш как ли би могъл, когато си загубил ключа?
Когато зимата е миг, проточил се почти до лудост.
Но влез за малко. Остани. Поне до пролетното чудо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
