Копнежите на стария дъб

На брега усамотен

в вечна жажда, в тиха скръб,

бавно вехне повален

старият корубест дъб.

И в унес, и в печал

през воал от паднал мрак

гледа с поглед натъжен

светлия отсрещен бряг.

Де самотни на брега

ронят бисерни сълзи

над забързана река

стари плачещи върби.

И докосват хладна плът

със протегнати ръце,

и в набъбналата гръд

търсят пламенно сърце.

Дето нежно тих ветрец

къдри сребърни води –

тъжна песен на щурец

глъхне в девствени треви.

Кат русалка в нощта

трепетна топола там,

на отвъдната страна,

кърши гъвкав, строен стан.

Дето в сънна тишина

тъжно гургулица пей

и с молба за топлина

своята скръб в песен лей.

Тук, самотен на брега,

глухо той отронва стон

и протяга кат ръка

свой – един прекършен клон.

Тук напразно в тих копнеж

сетна му мечта умря

и все в глух и кух кънтеж

светлият му блян изтля.

Грохнал, стар и уморен,

гордият самотен дъб

гледа с поглед замъглен

тихия бленуван бряг.

А топола млада там

озарена аленей.

В листа й тих ветрец

нежна  песен тихо пей.
Той  по нея в тих копнеж

кърши клони о брега

и след всеки глух гърмеж

тъжно вдига пак глава.

Нежно милва с влажен взор

стройния  й кръшен  стан.

Тихичко с щурците в хор

шепне й като на сън:

„Ти ела, при мен ела

и безшумно прелети

тихичко, като стрела,

там над сънните води.

Ти, любима, тук ела,

тук, на тоз пустинен бряг,

дето моето сърце

тъне в самота и мрак „

Недостъпна-горда тя

в` вечерния хладен час

тихичко му зашептя

със глух и далечен глас;

„Ти си стар и повален -

бурите корубест дъб.

Ти си мрачен и студен,

цял потънал си в скръб.

Не познал си любовта

там, на тоз пустинен бряг.

Ти живял си в самота

без любов във вечен мрак.

Имам си един любим -

той е едър - снажен бук,

няма да го сменя аз

нито с теб, нито с друг.

Той със своята снага

все над мене в бури бди

и ме пази от снега

в снеговити зимни дни.

Тук, на тоз пустинен бряг,

с порив непознат и нов

старият корубест дъб

все бленува за любов...

„Аз очаквам те при мен,

заслепен от красота,

в есенния топъл ден,

да пристигнеш с любовта.

Тук ела, любима ти,

на отсамната страна,

де душа ми се топи

в болки, скръб и самота.

Тук ела и ме обвий

с нежни клонки и  листа,

с бурна страст ме потопи

в дебрите на любовта„...

На брега усамотен

в вечна жажда, в тиха скръб

бавно вехне повален

старият корубест дъб.

Той в унес и печал

все протяга кат ръце

вейките на скършен клон

и с прекършено сърце

рони глухо стон след стон...