Копнежно...
Копнежно...
Копнежно сях се с ветровете
и жънах се накъсана във бури.
Съхнала, утолих се в дъждовете
и покълнах в бяло скрежно цвете.
Рисувах във сърцето си сълза
загърната във бледа сянка,
разпилях сред пътища една душа
разлята, впръсната във любовта.
Лунно в пътеката си спрях да тъжа,
в мрака забулено тихо и нямо шептя.
Чертая в същността си обичане,
акварелно... необятното вричане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванина Константинова Всички права запазени
