Корени...
Корени...
(триптих)
1.
И тръгнаха си: майка ми, баща ми
за място Злачно, както казват, горе,
оставиха неща неизживяни,
но аз разбрах: какво това е Корен...
Усетих, че олеквам и макар че
е гравитацията вкопчена във мене
аз, също като парашутче на глухарче,
със вятъра прегърнах се в летене...
Влечеше ме играта му, в която
се хвърляше хазартно и небрежно,
но проумях внезапно, че Земята
при корените ще ме върне... Неизбежно!...
... И сам разбрах, че нашето безсмъртие
във корените е заложено от Сътворението,
а в Пътят, който извървяха вече Първите,
след тях ще тръгнат следващите поколения!...
2.
Там нейде, сама в суматохата
на младостта ни неистова,
се представя пред Бога епохата
на живота ни, обезсмислена,
но вместо последно причастие:
опрощаващо и пречиствощо,
душите ни шепнат „Анатема”
и тръгват сами към Чистилището!...
3.
Понеже хората сме много земни
и строго Времето да бъдем е отсечено,
не проумяваме законите вселенни
и трудно осъзнаваме самата Вечност.
И ето, Разумът ни, горд и непокорен
не може тленността си да признае,
и при звездите търси своя Корен,
че все отказва да повярва в Края!...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
