Косачи...
Косачи...
Елено моме, Елено
не гáзи сѐно зелено...
Народна песен
Косачите клепят* косите си в здрача
и всеки, за нещо си свое, мълчи-
чукчетата в ритъм различен подскачат
и всяко във своя тоналност звучи...
Пристъпва на пръсти нощта босонога
и носи надежда за отдих и сън,
а във тишината се крие тревога-
просветва далече, но тихо, без гръм...
... Вечерният вятър полегнал в тревите
ухаещ на билки и прясно сено,
полъхнал едва с песента на щурците -
намята земята със здрачно платно...
Под него струѝ от нощта хладовина
и носи се звън от далечни стада,
над него- усмихната грей месечина
и рони небето звезда по звезда...
Изгарят преди да достигнат земята,
но толкова дръзко-красиви са те,
че всеки с фантазия неосъзната
във техните дири, легенди чете...
И всеки намисля си нещо любимо,
например лелеена дълго мечта,
защото възможно е, необяснимо,
дори да се сбъдват желани неща!...
... Край огъня седнали в кръг са мъжете,
умората тегне, не могат да спят,
но свикнали вече с гурбетите лѐте-
не псуват живота и целия свят.
Ракията много помага тогава,
приклещени с болка във всяко ребро,
дори и душевната мъка минава:
шишето въртят като мъжко хоро...
... Но свършва ракията, огънят гасне,
умората вече телата надви,
а те ще сънуват пак тия ужасни
и тихо свистящи при óткос треви...
Коста Качев
06.12.2015.
*изтъняване с чукче върху малка наковалня
на режещия ръб на косата
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
