Кошмар
в някакво пространство необятно,
мислите се смеят. Като луди.
Виждаш тишина. Докосваш крясък.
Някъде летиш, да спреш не можеш,
(спирката е може би оттатък),
някак е студено, ала огън
в себе си поглъща суетата.
Има урагани, дето чакат
чувствата раними да съборят,
истината пари, непозната,
идва с своя дъх да те отрови.
Падаш, ставаш, пак летиш измачкан,
сякаш виждаш края, но го губиш,
блъскаш се, боли, а зад стената
чака твойто "аз" да се събуди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Эоя Михова Всички права запазени
