Кошмар
КОШМАР
Ти спеше вече...
И кротко се усмихваше насън,
със нежен глас
като на поточе звън.
А аз лежах до теб в нощта
с отворени очи,
и чувах в себе си
гласа на самотата
как звучи...
Поглъщах те с очи,
но не посмях да те докосна
даже със целувка.
Ръката не протегнах даже
за сетна горестна
милувка...
И стиснал зъби,
не отроних нита звук!
Да не смутя чаровния ти сън
и нежностите,
споделени вече
с друг...
Станах и тръгнах
в утринния мрак.
Вървях и питах:
Ти, Сърце, ще можеш ли
да заобичаш
пак?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Петров Всички права запазени
