Вземай ме не ме жали, о космосе проклети!
Небето - твой престол удобен,
а звездите са придворци.
Но не виждаш ли, че времето и тях издухва?
Как не взираш се във сетния им валс?
Изгарят и забиват се с ключалката ти на земята.
Само щом умрат накрая - връщат се при тебе...
Ала ще ги вземеш ли да служат,
или ще ги пуснеш да ни гледат как се мъчим?
Надеждата искри в очите ми, когато ги погледна,
само дето ми се смеят с пълно гърло и зачакват.
Няма да те пусна никога да полетиш.
Няма да те пусна да се продадеш на Бога.
Нито да се скриеш в някоя лагуна,
ще те стискам силно и ще бдя над тебе,
до мига, във който изковат
и моята верига
Tuffyluv
© Дамян Христов Всички права запазени