Космос
Усмивката ти - слънце,
разпръсква времена отминали,
като игли забиват се у мен,
спомени - почти погинали.
Топъл лъч погалва,
безчувствената вече моя...,
А погледът - посява,
свят преливащ - буен огън,
и разцъфва сивата пустиня,
...душа, до миг преди - в покоя.
С пълни шепи грабя,
И туптя - задъхан, ненаситен,
след това политам,
като птица - волна,
рея се във синевата.
Но пропадам,
Миг - фалшив, заблуда,
Безкрай - реалност,пак се губя,
В твоята вселена - пъстра,
ужким тук - до мен, а тъй далечна.
Затъмнение - забрава,
Пореден цикъл,
И отново лед сковава.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Поповски Всички права запазени
