Заради този стих нощта

не спах. И да си обмисля,

какво е туй от света голям,

което мен ми толкоз липсва ...

Тихичко разрових съвест и сърце

сред тишината няма,

дано намеря поне зрънце

в отломките, които разпилял съм ...

И полетях в старите си урви,

уморена птица без крила,

и залазих към върховете луди,

поени с кръв от мойте колена...

и се усмихвах на небето

в най-мрачния си ден,

и плачех в градини цветни

за цветенцето, късано за мен.

Сменяха се ден със нощ,

слънце със луна, зима с пролет,

бях добър, бях и много лош -

добре де, вълк в овча кожа ...

Ха, а защо сега съм само кожа,

вълкът къде остана?

Какво ме буди нощем,

сутрин уморен да ставам?

Ах, да! Зрънцето, което липсва,

в мелницата е станало брашно,

/костенурче де да бях измислен/,

че временце си нямам за още един живот ...