Краят
Понякога седя и си мисля,
не мога ли да съм щастлива, не трябва ли...
Сама докосвам тишината.
Ще си изгоря цялата поезия,
нека нищо от мен не остане...
И тогава няма да има смисъл.
Всеки път едно и също става.
Писна ми да съм такава.
Нека се слея с мъглата,
само да не боли...
Но не е толкова лесно, нали?
А как ми се бяга от всичко,
искам да избягам от реалността
и да не се върна никога.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивона Иванова Всички права запазени
