Стъклен свят над корица от лед...
А ръцете ни с чукове груби
махат яростно, чупят наред,
сякаш няма какво да изгубим.
Плаче нежната горска роса.
Мъртви пънове в шепи прегръща.
След трионите само сълза
може тази Земя да преглъща.
А реките от детския спомен
тежко дишат под тонове смет...
Кой свещичка ще палне за помен,
щом се спука корицата лед?