Криле
Всички търсим ангели, понякога те са сред нас, в човешки образ. Те обичат всички нас като божии деца. Какво би станало обаче, ако ангел обикне един единствен човек? Ще добие ли земни черти или ще бъде вовеки прокълнат?
И няма блясък,
нито Коледен сняг,
само аз върху мокрия пясък
сред шеметен бяг.
Как изплъзват се дните
в човешкото битие тленно,
остаряват бързо очите,
дори сърцето безценно.
Но ето те теб –
замръзнал сякаш в стара кутия.
Снимка в черно и бяло,
душата ми скрий, приюти я!
Студено е вън,
в мрачните улици кални.
Всеки час отброява със звън
като в онези дни театрални.
Прости ми, не мога да бягам
от своите собствени стъпки
и всеки час да отлагам
наказание за своите постъпки.
Да, от самота душата си отрових
с опити безкрайно грозни
да изчезна от света.
Далеч от къщите кичозни
загърбих фалш и суета.
Стоях на парапета
така далеч от земната магия
и в сянката, където
тази тъмна тайна крия.
Тогава по светлинна пътека
срещу мен бавно пристъпи
фигура бяла от тревога обзета.
И в миг разпознах
твоята топла усмивка,
мекия глас…
От любопитство посегнах
към твоите бели криле.
Те се отвориха шумно
като ме понесоха в твоите ръце.
Потърсих аз там ангелски лек,
а ти ми отвърна, че
обичаш единствено мен,
а това те прави човек.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Димитрова Всички права запазени
