Криволици в самотата
КРИВОЛИЦИ В САМОТАТА
Няма как да отрека –
все по-къс денят ми става,
стихва златната река –
в руслото си пепеляво,
спря щурчето да скрипти,
рони перлички невенът
и лозницата покри
снежна ноемврийска плесен.
Кашля кривият комин –
неразбран му е брътвежът.
Аз сама съм, ти – самин...
Но защо е тази нежност?
Камъчето ражда стих –
подир ромол на поточе.
Можеш ли да си простиш,
че живееш в многоточие?
Съска зимната мъгла –
никой никъде не тръгва.
Всичко живо е трева –
прегоряла върху хълма.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
