Кръг
Невидим пясъчен часовник
брои троха подир троха
от счупените ми надежди,
от стритата на прах душа.
Тече си времето, лечител
на всичко в сивия живот.
Минават седмици, години...
Минава онова "Защо?"
Ех, страници от календара -
безмълвни есенни листа...
Политат с вятъра и галят
потиснатите сетива.
А времето си взе метлата,
излезе и отпи си дъх...
И тихичко почисти пътя
от есенната жълта кръв.
Готов за новото начало,
животът се усмихва пак.
И ръси своите мисли в бяло
със сребърния зимен сняг.
Покри се всичко остаряло,
обърнат е пореден лист...
А редовете си чертаем
с обувки по пейзажа чист.
Следи по пухкавата нежност,
петна от избора ни днес.
Чертаем утрешни надежди
и каним пролетта си... Влез!
Разцъфват шарените мисли,
цветя на новото "какво".
И пръскат мирис на красиво,
на свежо пролетно сено...
И дъжд пои безброй копнежи,
роса измива всеки лист
от писаните ни брътвежи...
А въздухЪТ е нов и чист...
Дърветата се разлюляват
и листят се, зелен разкош...
А ветровете им признават,
че слънцето събира мощ...
Лъчите галят всяка гънка,
загряват вярата в нас,
показват всяка малка спънка
и я подпалват те с бяс...
Да, слънцето събира сила,
безмилостно краде мечти,
а после яростно полива
със ситни палещи сълзи...
Тревата бавно пожълтява,
листата клюмват и горят,
лъчите губят своята сила
и дават път на онзи студ...
Тече си времето, лечител
на всяко казано "Защо?"
Минават седмици, години...
Минава целияТ живот...
брои троха подир троха
от счупените ми надежди,
от стритата на прах душа.
Тече си времето, лечител
на всичко в сивия живот.
Минават седмици, години...
Минава онова "Защо?"
Ех, страници от календара -
безмълвни есенни листа...
Политат с вятъра и галят
потиснатите сетива.
А времето си взе метлата,
излезе и отпи си дъх...
И тихичко почисти пътя
от есенната жълта кръв.
Готов за новото начало,
животът се усмихва пак.
И ръси своите мисли в бяло
със сребърния зимен сняг.
Покри се всичко остаряло,
обърнат е пореден лист...
А редовете си чертаем
с обувки по пейзажа чист.
Следи по пухкавата нежност,
петна от избора ни днес.
Чертаем утрешни надежди
и каним пролетта си... Влез!
Разцъфват шарените мисли,
цветя на новото "какво".
И пръскат мирис на красиво,
на свежо пролетно сено...
И дъжд пои безброй копнежи,
роса измива всеки лист
от писаните ни брътвежи...
А въздухЪТ е нов и чист...
Дърветата се разлюляват
и листят се, зелен разкош...
А ветровете им признават,
че слънцето събира мощ...
Лъчите галят всяка гънка,
загряват вярата в нас,
показват всяка малка спънка
и я подпалват те с бяс...
Да, слънцето събира сила,
безмилостно краде мечти,
а после яростно полива
със ситни палещи сълзи...
Тревата бавно пожълтява,
листата клюмват и горят,
лъчите губят своята сила
и дават път на онзи студ...
Тече си времето, лечител
на всяко казано "Защо?"
Минават седмици, години...
Минава целияТ живот...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йордан Ботев Всички права запазени
