Едно дете с крачетата си боси
не искаше да влезе в този свят -
на много незададени въпроси,
на комплименти и душевен глад. 

То вярваше във слънцето щастливо,
във замъци от пясък и от кал, 
от реалността, че няма по-красиво.
А утре, бе му днешен идеал. 

В измисленият свят на интернета
не губеше детето своя ден.
Четеше то природните куплети,
по нищо не приличаше на мен.

То знаеше. Аз питах безконечно.
То виждаше. Аз - гледах ням екран.
То имаше. Аз - нямах своя вечност.
То ходеше, а аз стоях в капан.

Едно дете с крачетата си боси
ме учеше да дишам свобода. 
Днес мъдростта му като белег нося, 
но раната не мога да простя.