Къде си ти, самонадеяност?
Къде си ти, самонадеяност?
Защо ми вдигаш рамена?
Без тебе как да оцелея
във свойта неповярвана съдба?
И как ще издържат очите ми
да гледат любовта пред себе си,
когато искайки, отричам я
с безумните си инатливи тези...
За Бога, връщай се в душата ми,
или където си намериш място!
Избяга да не се удавиш ли?
(Остана времето и пясъка.)
Морето от сълзѝ изтече
в голямата световна локва
на, уж милионите обречени,
които сме негодна стока...
Порасна мойта саможертва,
събрана в мрънкаща поезия
и моля, а не влизам в черква,
понеже Господ е с амнезия.
Със право. Дал ми е живот,
и втори даже пропилявам.
Да помни мене ли? Защо,
щом губя даденото даром?
Какво да искам по-нахално
при все това, че се отказах,
аз сякаш болен от носталгия -
да бъда обич, а се мразя...
Къде си ти, самонадеяност,
която вярваше в незримото?
Май по-добре да те опея,
че вече свършва ми мастилото.
А после ще замлъкна каменно,
смирен над твоята тържественост,
превърнала се вече в паметник
на стари лаври за мъжественост...
©тихопат.
Данаил Антонов
22.05.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
