Къде си тръгнал с тези стихове, поете?
От делника си тръгват мълчешком
и любовта, и вярата полека.
Товар излишен те се чувстват, щом
пò вълк от всички вълци е човекът.
Денят отдавна крее, нелюбим,
сирак опърпан в сенките се свира.
Лютѝ благотворителният дим –
за камерите, славата, сеира.
Старица милостинята брои –
за хляб и мляко – в дрипава торбичка.
Тя знае: и да има рай, дори
и там изглежда, че не пускат всички.
Един баща прибира се пребит,
от бачкане душа не му остана,
но челяд как да храни? Мит, след мит,
идиоти му сервират от екрана.
Нощта е пес – бездомен и дръглив,
в очите му животът се оглежда.
Нахрани ли го просяк милостив,
той жива е коравата надежда.
По гърлото ни дращи – сух комат,
в очи на куче дрипава се скрива...
С любов завива чудеса – да спят,
до утрин по-добра и по-красива.
Звучи наивно, глупаво. Къде
си тръгнал с тези стихове, поете?
Но знам – един ръка да подаде,
до хора може би ще израстете...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
