Лале
Малко червено лале тук, в сърцето.
Лист след лист рони в полето.
Тичинки жълти полюшват се леко.
Дребен прашец полита и приземява се меко.
Вятърът усилва се, шуми.
Листата на цветята шепнат нежни думи.
Но вятърът силен е, огъва стъблата.
А аз усещам трепет в душата.
И лалето пречупва се, без звук, без вопъл.
Вятърът утихва и става топъл.
Но цветето умира само. Само в тишината.
Чувам трясък в душата.
След миг вече знам,
че лалето бе за мене блян,
останал неизпълнен, крещящ, но ням.
Блян, който аз създадох, за да не бъда сама.
Но ослепях, виждам само тъма.
И ти знаеш, даже ти казах,
когато с размах разби мечтата ми на прах.
Когато грубата сила на думите ти
на парчета сърцето ми строши.
И ти знаеш... О, да. Знаеш,
че лалето бях аз, а вятърът - ти.
Но нехаеш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Слънце Всички права запазени
