Легенда за Червен

Легенда за Червен

Слънцето вече към запад клонеше.

Почивахме двама на брега на реката

Ломът сребърна песен шептеше,

на метри зад нас шумолеше реката.

Разказваше тихо и монотонно

легендата стара отпреди векове.

За Червена града и събитие грозно...

От старци я чувал, като бил малко дете.

Болярин имало тука тогава.

Красив бил- дете на славянка и грък.

С десницата груба, голяма,

той изкусно опъвал древния лък.

Много ромеи отблъснал тогава.

Живели тук преди осем века.

И се биел не за чест, за слава...

С оръжие си пазел земята, човекът.

Твърд като камък, като гранитна скала,

веднъж, в полето, след успешния лов,

съзрял ненагледна девойка една

и за пръв път усетил що е любов.

Вдигнали сватба много голяма.

Веселили се всички от крепостта.

Щастливо живели през годините двама.

Царяла, в болярския дом, радостта.

Той ходел на лов, тя на църква.

Била много набожна жена...

Той отивал на бой, тя пак на църква.

Май всеки ден там ходела тя.

Млад и красив бил свещеникът.

Вярно, не можел меч да върти.

На всички той бил изповедникът.

На деца и мъже, на всички жени.

А тя, като много други съпруги,

в чернодрешкото скоро се влюбила.

Моралист като всички свещеници, други,

да й стане любовник тя го принудила.

Година ли минали, две ли, не зная.

Болярката имала вече дете.

С невръстната рожба тя пред олтара

молитви мълвила с греховно лице.

За прошка от Бога смирено се молила.

За греховете, вършени в божия храм.

Пред иконите скъпи дарове сложила,

но с дар ли се плаща за грях и за срам.

И както във всяка история друга,

и тук се явява душичка една,

издала невярната, грешна съпруга.

Продала без свян за пари любовта.

Всички очаквали кръв да се лее.

Срама да измие боляринът с кръв.

Та занапред с него как ще живее

боляринът воин, сред първите пръв.

Извадил меча от своята ножница,

на камък приседнал със замъглени очи.

Погледнал реката, долу клокочеща...

зад нея високите, стръмни скали...

Налегнала мъка в сърцето юнашко.

От очите му строги, потекли сълзи.

От рани не плакал, разбрал колко страшно

от изневяра такава сърцето боли.

В манастир изпратил съпругата своя.

Прогонил свещеника от крепостта.

А той с кръст, икона и свещник,

приютил се отсреща в една пещера.

С парче от копие дълбаел скалата.

За иконата направил малък олтар.

Греха си проклел. Заплюл сатаната.

Сърце си пред Бога поставил в дар.

Малка рогозка поставил на входа.

На камъка слама за ложе застлал.

Отбягвал срещите с всякакви хора.

Постоянно се молел. Сън даже не спял.

Пред входа често сутрин намирал

малко гърненце с топла чорба.

От гората плодове и гъби събирал

и за скромния огън сухи дърва.

Решил веднъж да нарисува икона.

От плодове и дървета направил бои.

Решил да извае Исус, седнал на трона,

Благославящ грешните, земни души.

И точно когато изгладил скалата,

последния удар, последен замах,

малък отвор се открил във стената.

Сепнал си той, изпълнен със страх.

Малко по малко се окопитил.

Малка, къса пръчка вземал.

В отвора бръкнал. От там се посипали

много парици от бляскав метал.

Дълго време се чудил юнакът

в ръцете с тежките златни пари,

да ги даде ли в дар на метоха,

или сам той, метох да сгради.

Два пъти вече луната изгрявала.

Пет лоени свещи той изгорил.

Златните късчета, сътворени от дявола,

за кой ли път вече инокът броил.

А там горе, в града,

той дочувал глъчка детинска.

Живеела там невярна жена

с проклета душа сатанинска.

Трудно прогонил той мисълта

и спомените за жената.

Напълнил златото в торба

и го заровил в земята.

Над него знаци издълбал:

кръст, слънце и луната,

на камък някакъв голям,

на десет лакти от земята.

Затова, мили приятели мои,

тук е винаги пълно с хора.

"Алпинисти" , "туристи" и иманяри

търсят туй, що инокът заровил.