Легенда за "Соколов зъб"
Част ІІІ
И в този миг той сякаш се събу̀дил
от сън дълбок, когато там видял
как младата девойка... като ху̀ни
съблѝчали, на бея да дарят.
А тя се дърпала, в сълзѝ обляна,
опѝтвала да скрие рамена̀,
но ризата щом паднала съдра̀на
открил се огнен белег на плътта.
Тогава скочил момъкът и сѐтно
замолил бея, нѐму да дадѐ
гяу̀рката със хубост ненаглѐдна,
в която уж оста̀ло му сърцѐ.
Дори не ча̀кал беят да я пусне
и гра̀бнал ужасѐната мома̀,
преметнал я на коня и препу̀снал
към Тѐтевен, към родната земя.
В гърди притискал малката сестрѝца
и с глас треперещ питал я смутѐн,
тя спомня ли си бра̀та свой.. затрѝти,
когото са отмъкнали във плен.
-Помня го! – припла̀кала му Рада.
Помня как... със брадвичка една
рамото ми без да ще проряза,
та бѐлегът си нося и сега̀.
Но взеха го осма̀нци за енѝчар,
къде сега е, никой го не знай,
все жа̀леше го мама и занѝчаше
към портата... до сѐтния си край.
-Туй аз съм, Радо! Аз Сокол съм, брат ти!
Че те познах, на Бог благодаря.
Кажѝ сега, при кой да те изпратя,
моминската ти чест за да спася?
-Не зная братко, нѝкого си нямам.
Умряха мама, тате, другите сестрѝ.
Самѝчка си останах на земята,
сал леля ме прибра и израстѝ.
ІV част
Тога̀з на ко̀ня той юздѝ обтѐгнал
и бързо го повѐл към ро̀ден град,
а щом пред лѐлина си къща спрели,
Рада извисѝла глас познат.
-Лельо, отворѝ ни! Гост ти водя,
енѝчаря... изгубения брат,
който ме спаси по Божа воля
от бей Тусуна, без да сложи страх.
-Не бой се, лельо, по̀рти отворѝ ни,
че зло̀то идва, тук ще па̀да сеч.
Върви да кажеш бързо на махленци,
да бягат в планината надалѐч.
Щом туй дочула, лелята излязла,
целунала си сестрини чеда̀
и хукнала припряно, да обажда
злоко̀бната на всички новина.
Тъй цяла нощ изнѝзвали се сенки
нагоре към скалисти висотѝ,
вървѐли и се молели те клети,
Го̀спода от смърт да ги спасѝ.
На съмнало Манол се щом завърнал
във лагера на кърджалии сам,
пред бей Тусун сна̀га на две прекършил
и спретнал най-голямата лъжа,
как пустата гяурка непоко̀рна
решила да избяга във града̀,
а той ядо̀сан с ятагана остър
съсякал ѝ красивата снага̀.
-Ти Рада забравѝ ! – отсякъл беят -
а с о̀рдата си Манастѝрски дол
нападай, подпалѝ, та да не смѐят
гяурите да се спасят без бой.
Отказал му Манол, сърце не да̀ло
да па̀ли там, където взел е дъх,
скочил върху коня и пришпо̀рил
към най – високия и стръмен връх.
-Спри! Преда̀й се – викали след него.
Но той не чувал. Яздел устремѐн.
Доволен, че упял е свято дело
да сто̀ри във последния си ден.
Със сѐтни сили скочил от скала̀та
с думите еднички на уста:
„Силен съм, щом мо̀га аз земята-
ро̀дната, от набез да спася!“.
Години много мѝнали, но още
тѐтевенци тачат този връх,
за смелостта на момъка тъй мощна,
нарекли го... „Соколовия зъб.
Край
19.12.2020
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
