Легенда за "Соколов зъб"
Част ІІІ
И в този миг той сякаш се събу̀дил
от сън дълбок, когато там видял
как младата девойка... като ху̀ни
съблѝчали, на бея да дарят.
А тя се дърпала, в сълзѝ обляна,
опѝтвала да скрие рамена̀,
но ризата щом паднала съдра̀на
открил се огнен белег на плътта.
Тогава скочил момъкът и сѐтно
замолил бея, нѐму да дадѐ
гяу̀рката със хубост ненаглѐдна,
в която уж оста̀ло му сърцѐ.
Дори не ча̀кал беят да я пусне
и гра̀бнал ужасѐната мома̀,
преметнал я на коня и препу̀снал
към Тѐтевен, към родната земя.
В гърди притискал малката сестрѝца
и с глас треперещ питал я смутѐн,
тя спомня ли си бра̀та свой.. затрѝти,
когото са отмъкнали във плен.
-Помня го! – припла̀кала му Рада.
Помня как... със брадвичка една
рамото ми без да ще проряза,
та бѐлегът си нося и сега̀.
Но взеха го осма̀нци за енѝчар,
къде сега е, никой го не знай,
все жа̀леше го мама и занѝчаше
към портата... до сѐтния си край.
-Туй аз съм, Радо! Аз Сокол съм, брат ти!
Че те познах, на Бог благодаря.
Кажѝ сега, при кой да те изпратя,
моминската ти чест за да спася?
-Не зная братко, нѝкого си нямам.
Умряха мама, тате, другите сестрѝ.
Самѝчка си останах на земята,
сал леля ме прибра и израстѝ.
ІV част
Тога̀з на ко̀ня той юздѝ обтѐгнал
и бързо го повѐл към ро̀ден град,
а щом пред лѐлина си къща спрели,
Рада извисѝла глас познат.
-Лельо, отворѝ ни! Гост ти водя,
енѝчаря... изгубения брат,
който ме спаси по Божа воля
от бей Тусуна, без да сложи страх.
-Не бой се, лельо, по̀рти отворѝ ни,
че зло̀то идва, тук ще па̀да сеч.
Върви да кажеш бързо на махленци,
да бягат в планината надалѐч.
Щом туй дочула, лелята излязла,
целунала си сестрини чеда̀
и хукнала припряно, да обажда
злоко̀бната на всички новина.
Тъй цяла нощ изнѝзвали се сенки
нагоре към скалисти висотѝ,
вървѐли и се молели те клети,
Го̀спода от смърт да ги спасѝ.
На съмнало Манол се щом завърнал
във лагера на кърджалии сам,
пред бей Тусун сна̀га на две прекършил
и спретнал най-голямата лъжа,
как пустата гяурка непоко̀рна
решила да избяга във града̀,
а той ядо̀сан с ятагана остър
съсякал ѝ красивата снага̀.
-Ти Рада забравѝ ! – отсякъл беят -
а с о̀рдата си Манастѝрски дол
нападай, подпалѝ, та да не смѐят
гяурите да се спасят без бой.
Отказал му Манол, сърце не да̀ло
да па̀ли там, където взел е дъх,
скочил върху коня и пришпо̀рил
към най – високия и стръмен връх.
-Спри! Преда̀й се – викали след него.
Но той не чувал. Яздел устремѐн.
Доволен, че упял е свято дело
да сто̀ри във последния си ден.
Със сѐтни сили скочил от скала̀та
с думите еднички на уста:
„Силен съм, щом мо̀га аз земята-
ро̀дната, от набез да спася!“.
Години много мѝнали, но още
тѐтевенци тачат този връх,
за смелостта на момъка тъй мощна,
нарекли го... „Соколовия зъб.
Край
19.12.2020
© Таня Мезева All rights reserved.
